Ти осъди тишината ми да се превърне във небе,

тегнещо над мен като присъда.

И не стигна силата на двете ми протегнати ръце,

прегръдка  топла на сълзата   му да бъда.

Когато  кръстоносен ме отпиваше с очи,

в които хоризонта бе разплискал,

помисли ли в безкайето как дълго се мълчи ...

И след мълчанието  не остава... нищо.

Превръщам се в часовник, във камбанен звън,

във църква със притихнали олтари.

Заключвам здраво всички сънища за теб отвън, 

с надежда от любов да ги опазя.

И  като разстрел в сърцето  отмаляло  ще мълчи

онуй небе, като присъда натежало.

И ще те следват в сънищата само

двете ми  очи -

бегъл спомен от любовното ми тяло.