Ти осъди тишината ми да се превърне във небе,
тегнещо над мен като присъда.
И не стигна силата на двете ми протегнати ръце,
прегръдка топла на сълзата му да бъда.
Когато кръстоносен ме отпиваше с очи,
в които хоризонта бе разплискал,
помисли ли в безкайето как дълго се мълчи ...
И след мълчанието не остава... нищо.
Превръщам се в часовник, във камбанен звън,
във църква със притихнали олтари.
Заключвам здраво всички сънища за теб отвън,
с надежда от любов да ги опазя. ...