Живея в свят на развалени души,
всичко около мен се руши,
пламналият огън се потуши.
Дойде пустошта,
вече дълга е нощта,
дни на мрак, омраза и злоба,
дни на ревност и завист строга,
дни на печал, скръб, тъга,
всички чакаме красивата дъга.
Да разпери цветовете си над нас,
чакаме светлия час..
Живея в свят на развалени души,
сърцето ми също се руши
покрай тях,
и аз също запустях.
А вятърът така силно вее, отнася,
а ние вместо да се пазим,
един друг никой не се понася.
Чакаме проливният дъжд,
превърнал се в градушка,
която всички до един ще ни ошушка,
никой си нямаме да ни гушка.
Живея В Свят На Развалени Души,
всичко около мен вече се разруши,
времето бавно ни души,
хванало ни е за врата,
стиска, не пуска,
ала ние никога няма да си вземем поука,
да се търсим, обичаме един друг,
но всеки прави на пук.
Животът не е строг,
но човекът сам по себе си е жесток
и не осъзнава,
че се самозабравя, самонаранява,
самоунищожава...
Живея В Свят На Развалени Души,
има ли значение дали всичко се руши,
дали времето с тежката си ръка ни души,
дали всичко е просто измама
и доброта, обич, щастие няма?