Вървя по улиците сам

и лакомо поглъща ме тъмата,

а запазилите своя плам

високи улични фенери,

строги, но галантни кавалери,

в танц прегръщат тишината.

Вече сънен съм и правя

крачка подир крачка изморен.

Навън не трябва да се бавя,

но друго не приемам за подслон

наместо звезден небосклон

от човешките тъги скроен.

Доведе ме луната тук,

това на моя път е края.

И на хапещия студ напук

пръстта нощес е ми квартира,

пък нека Господ ме прибира.

Копнея веч’ за тихата омая...