​

Ситни стъпчици сред каменисти отливки,

назад остана и последният клек,

пред очите ми неземните рилски извивки,

усещам се малък, незначителен и лек.

И ето го, горе, сякаш се присмива,

Рилският великан, покривът на света!

Връз него забит е с неразгадаема сила

Трибагреник горд, танцуващ по върха!

Вятърът пее,

настръхнали долу са полята,

студ в гърдите блъска,

а мий топло на душата.

От цялото българско величие,

почувствано горе в планината,

питам се Аз, защо ли ние

забравяме, че земята ни е свята?

Де е България, де са селата?!

Де отива езикът, сладък за устата?

Де са бабите, месещи хляба в ръката,

де са децата, стъпящи боси по тревата...