Защо така ми се римува?

Не ми се отдава ми се струва,

но весело ми е сега, ще се възползвам на мига.

И така започвам мойта рима,

да се поразсмеем двама-трима.

Ний жените всички кривички сме до ушички,

за нас угодия няма, все за новите парцалки

не стигат нашите парички.

И молим се завчас пак и пак, и пак:

„Скъпи, купи ми онова, инак ще се натъжа”.

Купува ни на нас мъжлето

и фръцкаме се ний с палтето,

докато не влезем в някой магазин,

където обувките мечта викат ни: ”Ела, Ела!”

Затичваме се на мига, с токче или без,

това са обувките мечта!

И викаме отново на мъжлето:

„Скъпи, купи ми ново чифтче за роклето”.

И тръгваме доволни с пълните торби

към изхода на този магазин.

Мъжът ни е  щастлив, че се прибира,

а ний наперено вървим,

но защо сме пак унили.

Яснооо, чантата прекрасна станала е тясна.

„Хайде, мъжо, ти ела нова чантичка да избера”.

Ех, угодия няма, жена във МОЛ-а равна няма.