Излезе ден, от всичките по-ранен.
Намерих си една случайна мисъл,
че този свят без мярка е направен,
защото не побира ненаписаното.
Огледах се, че нямаше мъдрецът
какво да ни докаже и открадне.
Прощавайки последната ни дреха,
зачуди се, че нещо сме му странни.
Комините се кашляха неясно,
преяли от насечените кръгове
над корена и стволовия бяс -
протегнатите клони да се сбъднат.
По пътя се зададе удивителна -
усмивката, събуждаща петлите,
но стана тихо, топло, разточително,
а мнителни ли носят се очите?
Повтарят ни,
но вече без метафори,
от думите безкрайно ни завръщат.
Което е, е обещано ясно,
когато Бог за нас си мръдна пръста.
© Бела Тихомирова Все права защищены