Преди много, много години,
сред жита и слънчогледи красиви
родила съм се аз. А ти –
сред градини, в които цъфти
в бяло или розово всяко дръвче.
Аз момиче, ти – момче…
Вятър ли южен подухна?
От него ли в полуда към теб хукнах?
Преливаше слънце! Беше музика!
И беше младост лудо влюбена!
Като сок от презрели череши
пролетта неусетно изтече.
Тръгна, но остави дъх на кокичета
Аз и ти – с две малки момичета!
Поехме път. Към себе си и напред.
Опърлен от огън, хлъзгав като лед.
Летни бури, облаци през слънце…
Честен труд за всяко зрънце.
Лятото узря. Като тежка капка мед
се стече върху есенния плет…
Колко еднакви станахме двамата.
Две дървета сраснали здравата.
С обгърнати, вплетени клони,
ведно през всички житейски сезони.
Опитваха се разни неуки дървари
да режат, да кроят короните млади.
С длето да ни ваят. По техен модел.
По поръка или от някаква си там цел.
Но само едно не знаеха те.
Дървото се кастри, за да расте!
От мъничка семка, от узрелия плод.
Жилка благодатна от Човешки род.
Честен! С корени дълбоки.
Чужди на власт, но с ясна посока!.
Рамо до рамо в житейските бури,
На чисто, без храсти и бурени…
продължаваме с теб …да сме влюбени.
© Даниела Виткова Все права защищены