10 февр. 2008 г., 21:45

Сама 

  Поэзия » Другая
697 0 1

Аз не съм такава и сама

себе си видях за първи път...

Болката в мен бе жарава,

разпалила онзи таен кът...

Потънала в нещо като блян,

изгубих се сред своята гора...

Живях в ден мечтан,

обръщайки встрани глава...

Забравих и коя съм и защо съм,

по детски глупаво се заблудих,

позволих реалността да стане сън

и вече будна самата себе си убих...

Душата ми сега е тъжна и сърдита,

защото аз сама я нараних,

усещам как сърцето ми ме пита:

"Ти приятел или враг си?",

но и него безнаказано сломих...

И ето аз самата вече зная,

че всичко е било в безкрая,

сама съм го пренесла там,

сама и трябва да го върна, но не знам

къде отивах, коя ли бях...

© Надежда Кацарова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Красив стих!
    Това което ние може да направим на себе си,не може никой друг да ни го направи.
    Как се образуват въглищата знае всяко дете.Нищо не е напразно-дори и смъртта.Преди време четих една книга-"Лечителят".Известен хирург,който губи паметта си.Не знае кой е,от каде е,какъв е.
    Започва отначало.И е обичан от хората.В живота ни има много кръщовища и всеки път е едно ново начало.
    Успех!
Предложения
: ??:??