Скиташ се пак из черната нощ,

кълнеш и проклинаш сценария лош,

че пак си сама и сълзите не спират,

а със всяка сълза част от тебе умира.

Всяка надежда, всеки спомен отлита,

ураган от тъга всички думи помита.

Падаш безмълвна, ранена, студена,

а вятърът леден дъха ти отнема.

Всеки цвят, всяка мисъл отмива дъждът

и по-силен от всякога става гневът.

И плачеш, и давиш се в свойте сълзи,

вече предаваш се - прекалено боли.