Настана зима, вън е бяло и лъжовно...

Западаха снежинките - килим направиха, като листа през есента...

А, пламъкът от огън върху клон със пукот

добави нови въглени в жарта...

Усмихнаха се двама млади!

Момче, момиче... Падаща звезда!

За всяко нещо има време, казват края идел,

но не и ако двама вярват в нещо по-възвишено и от смъртта...‎

Дори, когато няма я – Ти я повикай!

И претворявай образа ù, облечен във въздишки и копнежи...

Дори, когато слънцето от срам, че се заглежда се покрие,

когато пък луната се покаже то да спре и да я забележи...‎

Ожулените ù от бързането рани трябва да превържеш нежно!

Да излекуваш със целувката си напуканите ù от вятъра уста...

И да се взираш дълго със очите как тя тихомълком диша легнала във тебе,

сънувайки онези приказни неща...

Да бъдеш там си заслужава! Призори!

И нека тя не бърза толкова, защото страшно е да бъдеш сам… Навътре във гората!

Недей ме пита, зная как обичаш да изпиваш образа ù със очи…

И да убеждаваш невярващите си очи, че не химера, а реалност ù е красотата...

Но Господи… Повярва ли му, че е толкова красива?

Че, истина е, а не е мираж прехвален...

Дали пред визията ù на самодива

ще издържиш, а няма да въздъхнеш и да паднеш ален...?

Да съхраниш детето в теб, пределно ясно ми е, че не беше лесно!

Задача непосилна пораждаща въпроси куп...

Когато иде си, навярно то ще спре да бие,

и няма да си станал възрастен, а труп…

Когато тя си тръгне, не си сам... 
Не си умрял... А може би очите ти са влажни... 
Ти просто малко повече си помъдрял, 
защото нейна е заслугата спомените ти да бъдат важни...