Саудаде
Настана зима, вън е бяло и лъжовно...
Западаха снежинките - килим направиха, като листа през есента...
А, пламъкът от огън върху клон със пукот
добави нови въглени в жарта...
Усмихнаха се двама млади!
Момче, момиче... Падаща звезда!
За всяко нещо има време, казват края идел,
но не и ако двама вярват в нещо по-възвишено и от смъртта...
Дори, когато няма я – Ти я повикай!
И претворявай образа ù, облечен във въздишки и копнежи...
Дори, когато слънцето от срам, че се заглежда се покрие,
когато пък луната се покаже то да спре и да я забележи...
Ожулените ù от бързането рани трябва да превържеш нежно!
Да излекуваш със целувката си напуканите ù от вятъра уста...
И да се взираш дълго със очите как тя тихомълком диша легнала във тебе,
сънувайки онези приказни неща...
Да бъдеш там си заслужава! Призори!
И нека тя не бърза толкова, защото страшно е да бъдеш сам… Навътре във гората!
Недей ме пита, зная как обичаш да изпиваш образа ù със очи…
И да убеждаваш невярващите си очи, че не химера, а реалност ù е красотата...
Но Господи… Повярва ли му, че е толкова красива?
Че, истина е, а не е мираж прехвален...
Дали пред визията ù на самодива
ще издържиш, а няма да въздъхнеш и да паднеш ален...?
Да съхраниш детето в теб, пределно ясно ми е, че не беше лесно!
Задача непосилна пораждаща въпроси куп...
Когато иде си, навярно то ще спре да бие,
и няма да си станал възрастен, а труп…
Когато тя си тръгне, не си сам...
Не си умрял... А може би очите ти са влажни...
Ти просто малко повече си помъдрял,
защото нейна е заслугата спомените ти да бъдат важни...
© Съби Седник All rights reserved.
Зимно.
