Сега е малко по-късно, отколкото трябва

и си те спомням с усмивка сърдечна.

Времето ли си е свършило работата

или изживели сме нещо извечно -

страстта младолика без капка пощада

ли пареше нашите млади сърца,

и тя ли превърна ги после във клада,

и пепел и прах ли направи ни тя?

Сега е по-късно, отколкото трябва.

Да бъдем невинни е вече зад нас.

С теб бяхме болезнена, пареща свада -

две горди чела, устремени към грях.

А всъщност грехът ни единствен не бе ли,

че бяхме сковани от страх мразовит -

завили душите си с кърпи дебели,

които да скрият как вътре кървим;

че бяхме сурови със чуждата болка,

а с личните бяхме сурови по две,

че скрихме любов, като свят огромна

и щедра като безбрежно море;

че се уплашихме, че е възможно

да има щастие някъде там.

И разрушихме го. Неотложно.

Че не предвидихме този капан…

който всеки от нас заложил бе сам.

Така или иначе вече е късно -

за връщане някакво нейде назад.

В единия край любовта държа здраво,

а другият е в твойта ръка.

Сега се извива на къдрици пътят,

повежда към нови простори. Сред тях

пречистени с нова вяра ще стъпим.

И ще вървим по пътя без грях.