Сега е малко по-късно, отколкото трябва
и си те спомням с усмивка сърдечна.
Времето ли си е свършило работата
или изживели сме нещо извечно -
страстта младолика без капка пощада
ли пареше нашите млади сърца,
и тя ли превърна ги после във клада,
и пепел и прах ли направи ни тя?
Сега е по-късно, отколкото трябва.
Да бъдем невинни е вече зад нас.
С теб бяхме болезнена, пареща свада -
две горди чела, устремени към грях.
А всъщност грехът ни единствен не бе ли,
че бяхме сковани от страх мразовит -
завили душите си с кърпи дебели,
които да скрият как вътре кървим;
че бяхме сурови със чуждата болка,
а с личните бяхме сурови по две,
че скрихме любов, като свят огромна
и щедра като безбрежно море;
че се уплашихме, че е възможно
да има щастие някъде там.
И разрушихме го. Неотложно.
Че не предвидихме този капан…
който всеки от нас заложил бе сам.
Така или иначе вече е късно -
за връщане някакво нейде назад.
В единия край любовта държа здраво,
а другият е в твойта ръка.
Сега се извива на къдрици пътят,
повежда към нови простори. Сред тях
пречистени с нова вяра ще стъпим.
И ще вървим по пътя без грях.
© Любимата Всички права запазени