Обичам силно, милно, с цяло същество.
Чувство лабилно, но обилно - тя за мен е божество.
Когато съм с нея, пея; душата ми цъфти.
Зърна ли я грея и се смея, дори главата ми тупти.

Реално, не е всичко идеално. Но казват така е в любовта.
Банално, мисля си дори "скандално!", след години самота.
Канони нарушаваме милиони, но винаги е с добро.
Караме се, натискаме бутони, но накрая сме в едно легло.

Има ли лимит за този ритъм, питам. Винаги ли ще е така?
Въпреки че в теб се вричам и обичам, трудно е да поискам ти ръка.
Децата да ни гледат с почуда луда, не искам аз това.
Дали живеем в заблуда с подбуда – да крепим си любовта.

Бързо се година мина и зададе се опасна зима.
Преди за последно да я снимам, увехна нашата градина.
"Били сме и на по-студено, мила. Това ли ще е нашата причина?"
Уморени вече сме двамина, багажа си събра и си замина.
И вместо двама да се топлим пред камина, задава се студена и самотна зима.