Разплакано си тръгва лятото.

Отива си.

И роклите си пеперудени събира.

За сбогом  кестените махат 

и светят от слънцето запалени

косите им червени в есенната синева.

В следобедния час градчето отеснява

от детската гълчава и разпиляват смеховете

момичета, момчета непорасли.

На слънчев праг приседнали,

стариците ловят думи, смехове и погледи -

за дългата си зима.

Пред фонтана, точно в пет - ще те чакам.

Ще минем двама през площада.

Ти ще носиш хляба, аз така -

съвсем до твоята ръка.

Ще пием лимонади две,

ти може и кафе,

отвън на ъгловото кафене -

съвсем под нашия балкон.

Ще минат другите жени,

ще хвърлиш твоите шеги,

ще се изсмеят с малко жал -

о, боже - мъж-мечта - с торба,

а тя - така... И  не е отсега...

Какво, че лятото си тръгна?

На есента под жълтия чадър

очите ти блестят зелено-златни.