Разплакано си тръгва лятото.
Отива си.
И роклите си пеперудени събира.
За сбогом кестените махат
и светят от слънцето запалени
косите им червени в есенната синева.
В следобедния час градчето отеснява
от детската гълчава и разпиляват смеховете
момичета, момчета непорасли.
На слънчев праг приседнали,
стариците ловят думи, смехове и погледи -
за дългата си зима.
Пред фонтана, точно в пет - ще те чакам.
Ще минем двама през площада.
Ти ще носиш хляба, аз така -
съвсем до твоята ръка.
Ще пием лимонади две,
ти може и кафе,
отвън на ъгловото кафене -
съвсем под нашия балкон.
Ще минат другите жени,
ще хвърлиш твоите шеги,
ще се изсмеят с малко жал -
о, боже - мъж-мечта - с торба,
а тя - така... И не е отсега...
Какво, че лятото си тръгна?
На есента под жълтия чадър
очите ти блестят зелено-златни.
© Мая Тинчева Всички права запазени