Ах, този декември как заболя,

беше студ, после някой ме стопли, 

в топлина бе обвита дланта,

топлина и притихващи вопли.

После Коледа пак заболя,

стана някак студено, самотно,

на трапезата зъзнеща, адски сама,

бях те изгубила някъде тъй неохотно.

Януари как ме болеше за тебе,

пишех ти името всеки ден в снега,

сърца не рисувах, декември отне ги

и ги остави полуживи в леда.

Февруари, о, Боже, каква мъка ми беше,

не помня ни сняг, нито лед,

на прозореца, в скреж издълбано седеше

името ти с "обичам" отпред. 

Март пак ме боля, но за малко олекна,

вместо пролет ми донесе очи от небе,

твоите, пред които и дявол омеква

и гласно признава, че Бог се е справил добре.

Да, но април пак болезнено паркира

пред гаража, напълнен с надежда

и разкъса със стара, ръждива секира 

новата ми, сватбена, поръчкова  одежда.

За май не искам да ти казвам,

цветята се раждат, мен пак ме боли

и реших и на тях да разказвам,

аз плача и шепна, а то си цъфти...

О, Боже каква съм нещастница ... 

За юни ли питаш? Е, той уж си е мой,

но какво от това, пак болка донесе

и в него бе тъжен тоя безсмислен престой,

но пък към средата измислих ти песен.

Юли, няма промяна, но пък докоснах морето

Хоризонт. Пак в синьо е всичко, съдба,

представях си очи, на предела, докосващ небето

и видях някак лице, доловимо едва.

Вече е август, какво да ти кажа, боли си

колко мина, забравих, не броя,

ако искаш още нещо от мене - ето, вземи си,

върви, наживей се, но моля те, после ела!

Аз те чакам, такъв, незаслужил и груб,

само по синьо, без пари и без дрехи,

дори да опитам от цветната схема на друг,

само декемврийският спомен за теб е утеха...