Оскотелите ми спомени

тъгуват в сляпата си градина,

далеч от твоята сянка.

Ръцете ми са осиротели

за твоите плахи,

но пеещи докосвания.

Устните ми са освирепели

от жажда по теб

и твоето тихо "Обичам те".

Не ме оставяй

в здрача на полуделите прилепи.

Спаси ме.

Отново...

Тялото ми пепелно ще завали

като мъртва снежинка

по взривените ти устни.

Какво спасение може да е любовта,

щом мога да те имам само

в осънуваните бездни?

С последните си остатъци от светлина

те прогарям и мълча безкрайно дълго,

докато спомените ни -

никога неслучени,

започнат да живеят вместо нас.