Ще си ида оттук в една есенна утрин.

Вий простете, не казах -

че тръгвам си аз.

Ще си ида оттук. Вам желая сполука.

Че настъпва за мене

съдбовният час.

Колко много промени

днес се случват със мене.

И защо все със мен - не, не зная това.

Ние вървим - променени.

Ние летим - променени.

Да опиша това - не намирам слова.

До безкрай съм воювал

с тъмата и мрака -

за едничката моя, родна страна.

До безкрай съм воювал....

Ала стига безумия.

Искам аз да забравя таз жестока война.

Искам да поживея -

просто тъй, за душата.

Не за някого другиго, а само за мен.

Искам да ви попея

мои верни приятели -

че е още далече последният ден.

Аз оттук ще си ида.

Вий простете покорно.

Моят път се разделя от вашия път.

Вие не ми се сърдете.

Аз работих достойно.

И с емоции пълна е моята гръд.

Ето, аз заминавам.

Вие недейте ме помни.

Но не ще ме забравите, зная го това.

Да, във някого, може би,

вътре оставам.

А във някого зее сега пустота....

Не, не зная дали ние

пак ще се видим.

Друг ще дойде - това аз вече го знам.

Но ще помните вие,

да, ще помните вие -

как за вас съм работил - практически сам.