Ще страдам тих и в стихове ще плача
за своя ден, без нея – пропилян;
към две очи когато пада здрача,
ще ме понася блян.
А сутринта, щом своите отворя,
ще чувствам впит в сърцето като трън
лика ѝ мил, просмукан в твойте пори,
о, бързо чезнещ сън!
До зимен мраз града си ще тревожа,
вървящ, кървящ, очакващ като луд
да дойде миг, когато да положа
глава на топъл скут.