Щом имал си я любовта
Веднъж пристига с цялата си пъстрост,
разсипва светлина и топлина.
Стаява се във пазвата със нежност
и блика, като изворна вода.
Веднъж присяда с длан на раменете,
и по-синьо става птичето небе.
Топят се снегове по върховете,
разпуква се в обичане сърце.
Такава срещнеш ли, си имал всичко,
от стъпки по поля до полет в небеса.
След нея вече нямаш нищо.
Ранена птица е душата, и сълза.
Но ти усмихвай се, дори и да е тъжно,
че си е тръгнала със повей нощен, тихо.
Не се забравя, щом Любов била е,
остава винаги... там във сърцето.
И щом разцъфнат сини теменуги,
напомня, колко щедра е била
в усмивката на сините листенца,
душата си във теб оставила.
Човекът, вечно нещо не му стига.
Но срещне ли я, сит е до смъртта,
защото Любовта му дава всичко,
живот и радост в птича свобода.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
