Щрихи на сбогуване с нищото
Рано слънцето ранило,
станало да се умие.
Минзухарчета нашило
покрай грейнали иглики.
Тича, срича синевата
строфите на нова пролет.
С пух накичи необятът
почернелите тополи.
Стичат капчици в олука,
диплят в локвите брътвежи,
шумки листнали шушукат,
и пробуждат таралежи.
Ех, какво ми е небето –
в светлосиньо насинило
умълчаните тепета
и замисленото било!
Ръси златни песъчинки –
дар от Божии зеници.
Дрипят зимни паяжинки
приливи от звездни птици.
И да тръгнеш ли нататък,
дето слънцето извира.
Може пътят да е кратък.
Но от смърт не се умира.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валентина Йотова Все права защищены
