Сивият град
По улици сиви безкрайни вървя,
скитам се сам в безликия град,
от тихите спомени отново скърбя,
толкова самотен и толкова млад.
Разминавам се с хора стотици,
но се чувствам откъснат от тях,
защото празни са тези улици,
не ги ли запълва нейният смях.
Дръзката ми природа е опустяла
и само Тя е способна да я пробуди -
безкрайно дългата ни раздяла
болката позадрямала отново събуди.
Лицата еднообразни бегло поглеждам,
всички, прикриващи тревоги и смут,
опитвам се в душите им да се вглеждам,
но потръпвам от заразния студ.
Продължавам по пътя нататък,
застелен с умряло добро.
Този път, наистина, е кратък,
но наситен с толкова зло.
И по улиците сиви отново вървя,
скитам се сам в безликия град,
от тихите размисли негласно скърбя,
толкова самотен и толкова млад...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Николай Николов Все права защищены
