ПЕСЕН VІІ - ЩУРМЪТ

 

 

Вдигнати бяха подвижни мостове,

място заеха бойците по план,

лумнаха ярко защитни огньове,

целият свят се приготви за бран.

Дълго не им се наложи да чакат.

Щом завилня ураганът навред

Мълнии бели разкъсаха мрака

за да разбият защитния ред.

Но безуспешно се хвърляха злобни.

Някакво странно защитно поле,

няколко метра пред градските порти,

спираше техния устрем проклет.

Бавно утихна гърмежът безплоден.

Страшната буря внезапно замря.

Призрачен вой тишината прободе.

В отговор гръмна могъщо - Ура!

Дивите орди, където преминат,

тъпчеха всичко без милост и жал.

Тучни ливади, лозя и градини

бяха превърнати в лепкава кал.

Кървави дири от ужас и болка

бяха разрязали земната плът

за да превърнат живота в жестокост,

вечно страдание, робство и смърт.

В каменни крепости, с мъдрост строени

от непознати за нас същества,

хората бяха добре защитени

зад непристъпна, висока стена.

С тракащи зъби и драскащи нокти

хищната армия хукна напред

като лавина, от всички посоки

и обкръжи цитаделите с рев.

Страшни чудовища бяха събрани,

сякаш излезли от мрачен кошмар.

Всичките бяха за мъст призовани

за да слугуват на древния Звяр.

Имаше кучета с люспи на гущер,

плъхове гнусни с размери на лъв,

бикове черни с копита могъщи,

всякакви уроди жадни за кръв.

Щом приближиха достатъчно много,

в миг ги засипа порой от стрели.

Паднаха първите - други дойдоха.

Вторият изстрел и тях повали.

Бавно, с цената на хиляди жертви,

черните орди стесниха кръга.

Рязко замлъкнаха челюсти тежки,

спрени от нечия силна ръка.

Глас исполински навред се разнесе:

- Слушайте, малки, нещастни души.

Вашето царство отиде си вече,

лудата смелост не ще ви спаси.

Ако сте мъдри - молете за милост

и се смирете пред моята власт.

Ако ли не - ще ви пратя във АДА.

- Чакам! - изрече свирепият глас.

Три или четири каменни града

нямаха мъдър духовен водач

и изкушени от лесна пощада

се преклониха пред злия палач.

Огън предпазен сами изгасиха,

спуснаха знаме пред страшния глас,

градските порти широко разкриха ...

бяха изядени в същия час.

Всички останали крепости мощни

смело отказаха мнимия мир.

Отговор бяха стрелите им точни.

Рев се разнесе на длъж и на шир.

Ето че щурмът започна отново.

Ордите стигнаха стръмния бряг,

дето горяха свещени огньове,

смъртна заплаха за наглия враг.

Щом се разбра, че да минат не могат,

нито със плуване - нито с отскок,

те предприеха стратегия нова -

мощен обстрел на дувара висок.

Черепи конски, говежди и овчи,

пълни с отровна и хапеща гад,

мятаха с бяс механизми огромни

върху добре защитения град.

Ужас обхвана защитници смели,

страшната гледка за миг ги скова,

но се съвзеха, надежда видели-

как да се справят и с тази беда.

Бързо натрупаха кофи метални,

плетени кошници и корита.

Хващаха в полет главите фатални,

хвърляха всичко назад в пропастта.

Даже внезапният студ им помогна,

щом ненадейно изпуснат снаряд.

Гадните твари се бавеха много,

лесно ги стъпкваха с меч или крак.

Този път имаше жертви отгоре.

Някои бяха ранени от кост,

други - ухапани подло с отрова,

докато честно стояха на пост.

Здраво се трудеха стари знахари

в тъмни мазета над черни котли,

сръчно варяха лечебни отвари,

с билки, набрани по първи петли.

Млади и стари жени се редяха,

пълнеха в стомни вълшебния лек

и го пренасяха с бяг до стената,

дето бе нужен на всеки човек.

Глътка за сгряване - срещу настинка.

Глътка за храброст и сила накуп.

Върху ранената плът - за промивка.

Върху превръзки от лен и памук.

Битката беше навсякъде люта,

но най-жестока пред белия град.

Там людомразната страст за разруха

вреше, подправена с ярост и смрад.