След сто години...

Аз съм безумно богат на спомени. 

(Съвсем логично при толкоз минало.)

Може и да звучи нескромно, 

но са достойни за книга и кино. 

И се чудя дали ще ми бъде страшно, 

ако погледна само с едно око, 

отвъд квадратното настояще, 

на този еднопосочен живот... 

Не, че не съм чупил рамки 

и окови във мирно време, 

ала робите чувстват срам, 

а свободата си - мъчно бреме. 

Предусещал съм всичките мои грешки, 

на ококореното си любопитство, 

но научих, че много тежкото 

не тежи на перото ми върху лѝста... 

И така ме обзе тревогата, 

че мойте всички стихотворения, 

невръстни ще ги прекръсти Бога, 

дордето бавно ще си старея... 

Аз вярвам на мойта житейска памет, 

понеже ти ми изостри бъдещето. 

Вместо да отминеш, взе че остана 

наяве, за да ми сбъдваш сънищата. 

А, когато след сто години, 

надигна вежди от оня свят 

към моето настояще - отминало, 

повече няма да ме е страх... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

06.03.2024