След теб какво ми остана,
белег дълбок и ръждив,
една тлееща огнена рана,
и болка удавена в стих.
Остана след теб самотата,
блед контур от красивия лик,
с нокти дера тишината,
преглъщам сълзи и вик.
Не помня даже коя съм,
ти кой беше и защо,
сега превзема ме боязън
и мразя своето легло.
Седя на стълбата, на края,
бавно чезна в пълен мрак,
не търся светлинката, зная,
ще искаш да се върнеш  пак.
Там, на последното стъпало,
размазвам  непотребен страх,
в обратно криво огледало,
крача тихичко  назад.
И  с мислите се съгласявам,
приемам своята вина,
аз себе си не съжалявам,
ти сам избра, погреба любовта!