Смях по кожата
Разсеяното лято без да иска
изпусна между пръстите си вятъра.
А той това и чака – търколи се
по топлите баири на земята,
облиза и дърветата, и къщите
със всичките им звънки керемиди,
не се стърпя и палаво се пъхна
под тънката ми разкопчана риза,
усука се по голото ми тяло
нагоре, във подмишниците влезе,
строши се там на мънички иглички.
... Не беше вятър и не беше лято.
Смехът на мойто влюбено момиче
в подмишниците ми се скри.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валентин Евстатиев Все права защищены
