И най-светлото утро е тъмно,

когато те няма

и най-бялото - черно,

когато надежда дори не остава.

Самотна, останала в плен на сълзите,

аз търся път към него и към звездите.

И най-щастливият миг

все тъй мрачен остава,

щом знам, че без теб

този миг продължава.

Сякаш моля и сякаш искам,

поредния спомен, останал в ръката си стискам.

Нали няма да видиш

какво в мене се случва,

нали все още мислиш,

че в мен магия отключва

погледът, само един, но безмерен,

който бързо си тръгва, горд и високомерен.

Ти си забрава,

жажда несподелена,

отломка от душата, която остава

да чака сама, притаена.

Най-светлият ден

в нощ пак се превръща

и само моят поглед смутен,

на твоя винаги ще отвръща!