И най-светлото утро е тъмно,
когато те няма
и най-бялото - черно,
когато надежда дори не остава.
Самотна, останала в плен на сълзите,
аз търся път към него и към звездите.
И най-щастливият миг
все тъй мрачен остава,
щом знам, че без теб
този миг продължава.
Сякаш моля и сякаш искам,
поредния спомен, останал в ръката си стискам.
Нали няма да видиш
какво в мене се случва,
нали все още мислиш,
че в мен магия отключва
погледът, само един, но безмерен,
който бързо си тръгва, горд и високомерен.
Ти си забрава,
жажда несподелена,
отломка от душата, която остава
да чака сама, притаена.
Най-светлият ден
в нощ пак се превръща
и само моят поглед смутен,
на твоя винаги ще отвръща!
© Мая Иванова Todos los derechos reservados