21 нояб. 2009 г., 11:55

Спомен 

  Поэзия
506 0 0

Спомените късаше на атоми,

опитвайки се всякак да ме имаш,

целуваше безсрамно... по устата ми,

оставяйки във мене свойта стигма.

 

 А раните ни, тежките, зараснаха,

отдавна за последно каза „сбогом”,

сега не сме деца, а сме пораснали,

и туй горчи ни, сякаш е отрова.

 

Сега не можем да повторим грешките

и да се гоним шумно в коридорите,

и сега, когато аз за туй се сещам,

ще си изчезнала и ти пред взора ми...

 

© Димитър Димчев Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??