Спомените късаше на атоми,
опитвайки се всякак да ме имаш,
целуваше безсрамно... по устата ми,
оставяйки във мене свойта стигма.
А раните ни, тежките, зараснаха,
отдавна за последно каза „сбогом”,
сега не сме деца, а сме пораснали,
и туй горчи ни, сякаш е отрова.
Сега не можем да повторим грешките
и да се гоним шумно в коридорите,
и сега, когато аз за туй се сещам,
ще си изчезнала и ти пред взора ми...