Спомен с теб, в черно–бяло,

като пейзаж, където току–що бе валяло.

Време, което вече не ни принадлежи,

емоция, която все още ме държи.

Очакването - да ме посетиш по тъмно -

държеше ме в състояние полу-будно.

Целувките ни с вкус трапчив, но и сладък,

подклаждаха в мен любовен пламък.

Докосването ти, уж импулсивно,

задвижваше кръвта ми – като пиво наливно.

Думите ти, винаги отнесени,

на моменти дори безсмислени,

пазя в съзнанието свое,

те останаха единственото нещо, което имам твое.

Искам отново да ми оставиш спомен в черно-бяло,

но този път от чувства всичко да е повлияно.