Спомен за дядовата гора
При тази тъй свирепа сеч-
все по-ясно виждам надалеч!
За какво да се вглеждам назад?
Светът тогава за мен беше млад...
Къде го оня тих и зелен пейзаж:
на сенчеста прохлада верен страж?
Отдавна го няма ланския сняг.
Но защо ли го сънувам пак?
Отлетяха птиците без гнезда.
Къде потъна горската вода?
Детето в мене търси минзухар...
Не съм ли вече романтично стар?
Тук беше дивен,горски рай...
А днес е сечище без глас,комай!?
И жив бе този птичи лес...
Сега е мъртъв без криле!
Какво ни оставиха, преди
да си отидат нашите деди?!
Стоя като онемял езичник-сам-
погубил себе си без горски храм!
При тази тъй свирепа сеч,
ще спестя заупокойната си реч.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Стойчо Станев Все права защищены
