Спомен за онова момче
СПОМЕН ЗА ОНОВА МОМЧЕ
… когато бяхме мънички деца, и цял ден си играехме на плажа,
аз вечер си рисувах слънчица – и топличко ми беше, да ви кажа,
и тихичко – във шепите си две, търкалях светло бисерче от мида,
и свикнах – да измислям светове, в които нивга няма да отида,
в небето вихрих тихи хвърчила, отидоха си книжните ми лодки,
мечтите ми си пуснаха крила и литнаха – загадъчни и кротки,
прочетох на фенерче Дон Кихот, завит под одеялцето на мама,
не знаех, че и моят мил живот ще бъде просто зрителна измама,
редя го в рими – пълен идиот! – но кой да чуе тихите ми вопли?
Аз бях дете, което цял живот рисува слънчица, за да ви топли.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валери Станков Все права защищены
