Спомен за онова момче
СПОМЕН ЗА ОНОВА МОМЧЕ
… когато бяхме мънички деца, и цял ден си играехме на плажа,
аз вечер си рисувах слънчица – и топличко ми беше, да ви кажа,
и тихичко – във шепите си две, търкалях светло бисерче от мида,
и свикнах – да измислям светове, в които нивга няма да отида,
в небето вихрих тихи хвърчила, отидоха си книжните ми лодки,
мечтите ми си пуснаха крила и литнаха – загадъчни и кротки,
прочетох на фенерче Дон Кихот, завит под одеялцето на мама,
не знаех, че и моят мил живот ще бъде просто зрителна измама,
редя го в рими – пълен идиот! – но кой да чуе тихите ми вопли?
Аз бях дете, което цял живот рисува слънчица, за да ви топли.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени
