Спомени по отминала мечта

Спомени по отминала мечта
нахлуват в моята глава.
Сърцето пак кърви, боли,
за тебе страда, разбери.

 Животът, знам, не ще се спре,
продължава, ала накъде...
Нима щастлива бих могла да бъда,
ако с някой друг споделям  на живота пътя.
Нима мечтите си ще осъществя,
ако някой друг държи ме за ръка.
Нима към друг бих могла да се обърна,
знаейки, че само тебе искам да прегърна.
Нима на сърцето бих могла да кажа,
че от тебе трябва то да се откаже.
Нима съм се отказвала от нещо ценно досега,
нима не си за мен най-ценната мечта,
нима това е края,
нима дошло е времето да спра да си мечтая.
Нима, ако не осъществя мечтите си докрай,
ще има смисъл съществуването в този „рай”.
Нима „обичам те” да кажа няма да успея
и твоята уста...
нима не ще го чуя аз от нея.

 Виж, аз наистина ще спра да те тормозя,
ще спра да казвам туй, що мисля и мечтая,
ще спра да питам и гадая.
Да показвам, че искам да узная
какво за тебе крие се под думата „мечтая”.
Ще спра...
Ала да знаеш,
не ще успея аз да го направя.
Не ще успея в миг да те забравя,
но ако някак сили в себе си намеря,
единствено ще спра да ти показвам, че от погледа ти само...
цялата треперя.
 
И така... във заключение на цялото ми откровение,
съм длъжна да те уверя,
че любовта не може да се описва със слова.
Ала чуй и запомни:
Обичам те…
и това ще е за вечни бъднини.