9 авг. 2009 г., 21:45

Споменът за онзи Вторник

1K 0 1

Събудих се днес във София,
когато слънцето изгря.
Влизах в ролята на Добрия и на Лошия,
търсех златната среда.

 

Мислите за теб не напускаха моето съзнание.
Наум те прегръщах, а после те изгарях.
Крещях, после настъпваше мълчание.
Спомените долитаха - усмихвах се, а после страдах.

 

Колко пъти в свойте мисли аз те удрях, давех и убивах.
Но никога не намерих сили да те забравя.
Умът ми те убиваше, но със сърцето те обичах.
Опитвах се, ала не можах да те намразя.

 

Въртях се във леглото
и си мислех за онзи Вторник,
в който загубих се, защото
станах твой затворник.

 

Това ме крепеше будна.
Не знаех какво да направя.
Мъчех се да се отпусна,
да събера сили и на крака да се изправя.

 

Трябва да разбереш, че без любов не се живее лесно.
Самотата е болезнен приятел.
Няма те до мен, а много ми е тежко.
Аз съм книга без читател.

 

И, когато светлините ме заобиколят,
аз не мисля, че мога да се справя.
И, когато ги изключат и се изгасят,
знам, че спокойно мога да ридая.

 

Използвах живота си, за да избягам,
защото всичко, за което мисля, си ти.
Времето напредва, но аз неспирно отлагам,
докато паднат нощните лъчи.

 

София ми се вижда някак пощуряла
и всичко някак си излъчва студ.
Гледам през прозореца бледа, онемяла
забързаността на този свят - жесток и луд.

 

Чувствам в себе си една отпадналост.
Просто не мога да дочакам да се върна вкъщи.
Промени ме ти до неузнаваемост,
а бяхме с теб едни и същи.

 

В тези дни моята душа сякаш излиза навън,
обикаляйки, за да върне в София отново този спомен.
В тези дни се сгушвам в тих и нежен сън,
а споменът се рее грешен и отровен.

 

Имам нужда от твоята любов, за да ме държи будна,
когато болката е прекалено силна.
Знам, че аз съм ти ненужна.
Може би за теб съм непосилна.

 

Когато светлините загаснат,
не мисля, че ще те преодолея.
Когато прожекторите паднат,
аз знам, че тъмнината определя.

 

И когато душата ми я няма,
аз знам, че пак ти ще бъдеш в мойте мисли.
Както и да опитвам, на каквато и да се правя -
в съзнанието ми пак ти си, ти си...!

 

В град София заспивам и тази вечер.
Отново в мойте мисли ти изплуваш.
Този Вторник си остава вечен.
Вторникът, във който за последно те усетих как целуваш.

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Милена Йорданова Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Писмо до другия край на земята 🇧🇬

anonimapokrifoff

Ти как си, сине, в твоята чужбина, където океанът пръски мята? Когато ти оттука си замина към по-доб...