На цялата безкрайност, която ти нарече миг,
на незабравените думи, нарекъл ги блестяща суета,
на всичкото и нищото, стоящо помежду ни.
Не на теб, на себе си усмихвам се сега.

На непокътнатите давещи от бяс вълни,
потичащи в кръвта и блъскащи се в гърлото,
на скритите, крещящите сълзи,
удавили в света най-малкото и първото...

На вечните въпроси за Въпроса
и вечно нечовешката тъга.
Прекрачила света ми боса,
сляла всеобхватното със мъдростта.

На миналите, хилядите грешки и вини,
на пулса в тревоги и обидните мълчания,
на вечното ми дяволско и нечовешко ти прости
и тогава чиста нека тръгна към началото.