Старецът с тъжните очи, свит в ъгъла до малкото прозорче,
с набръчкани длани гали, студеното стъкло.
Отваря бавно устни, нежни думи той изрича,
все натам към стъклото вперил поглед,
и отново гали го с ръце, сякаш милва своето дете.
Луд човек, ще кажете да е този,
тихичко на глас, казах си го и аз.
Мина време остарях,
превит на кълбо, никому ненужен пътувах,
за там, за мястото от, което връщане няма.
Загледан през голямото стъкло, виждах далече през мъглите,
виждах пролетта на моя живот, моята младост.