Старият Рак...

Старият Рак...

Морето дишаше смутено

света изпълнило със тътен

и всяка кипнала вълна

със ярост удряща брега

разбиваше се в образ смътен...

И с тия образи внезапни

Животът в ритъм неспокоен-

объркан пъзел подреди,

но смесил: “после” и “ преди”,

заливаше ме с дъжд прибоен...

С тъга залязващото слънце

за миг поспря- да се опомни

и освети една вълна,

а тя щастлива засия

и хукна да разправя спомени.

Когато Вятърът я хвърли

със смях в прибоя на скалите-

вълната, като на шега

за миг превърната в дъга,

бе най-красива сред вълните...

Дори след залеза остана

морето стихнало да свети,

а с отразена светлина

в небето, даже без луна,

играеха си цветовете...

И въздухът, събирал дълго

от светлината, бе прозрачен,

а галено от бризов лъх

морето бе стаило дъх-

и видим бе над него здрача...     

... Аз търсех в пясъка следите

от друго Време, тъй далечно,

но на притихналия бряг

от старост понакуцващ Рак

(по-стар и от самата Вечност)

със дрезгав глас ме заговори:

-Така отдавна те очаквам.

Защо уплаши се сега?...

Нима дори не ме позна?...

Добре съм и не се оплаквам...

-О боже мой, познах те скъпи-

ти мойта Младост си самотна!...

Оставих те на този бряг,

а днес аз искам си те пак:

със всичко минало в Живота...

... Но бързо притъмня морето,

оная светлина залезе,

закуца Рака заднешком

и сам пое към своя дом:

вълна го грабна...

                                 И отнесе...

Коста Качев.