Спаси ме, мой стих, от тръбата в, която сред слузести храчки живея. Орехът на дните е отдавна червясал и гнил, макар и превързан с кордела. Спаси ме, мой стих, от пирона ръждясал и крив, приковал ме към кръста на човешката злоба. Бутът с месо е оплют от мухи, но и такъв е оглозган до голо. Спаси ме, мой стих, от вонящата зурла на времето, ядно сдъвкала хляба ми и след челюстно дъвкане изплюла в пръстта. Спаси ме, мой стих, от палта със плътта на издъхнали норки. От студа на блестящи, нестоплящи арки. Спаси ме, мой стих! Нека имаме смелост да разкъртим решетките! Да отворим прозорците, да се чуе гласът ни, нека бъдем Изправени, за да станат човеци децата ни! Спаси ме, мой стих!!!
"Спаси ме, мой стих!
Нека имаме смелост
да разкъртим решетките!
Да отворим прозорците,
да се чуе гласът ни,
нека бъдем Изправени,
за да станат човеци децата ни"
Нямам какво да добавя адашке, освен това, че стихът ти е силен и хубав!
Браво!
Настръхнах, докато четях това! Изразила си много точно, това, което вероятно повечето от нас изпитват, когато пишат. Не бих могла да го кажа по- добре от теб, но това е онази вътрешна необходимост, която ни кара да бъдем различни...
Просто исках да кажа, БЛАГОДАРЯ ТИ!
Просълзи ме...
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
Поздрав!