Душата ми плаче - захвърлена

от твоята душа...

Като пеперуда опърлена,

като птица без крила,

тя не може вече да достига красотата

на Сферите от висши светове,

а, прикована от тъгата,

напразно твоята душа зове...

Смазана, изтръпнала, в несвяст

от безкрайната студенина,

стоя и дума да отроня не мога аз,

без да разбирам моята вина.

Кога сърцето си превърна в камък,

а любовта – във непотребна вещ?

Държиш се с мен като че ли

отрова ти предлагам,

а не любов от друго измерение...

Единствено, в което аз се обвинявам,

е това, че всичко ти разкрих,

че прекалено много аз ти давам,

че любовта си изразих

и че те исках до полуда...

... Тогава не можех да мисля

за нищо друго в света,

освен как да бъда със тебе;

всичко друго изчезваше

зад пелената на моето желание

към теб и твоята душа;

цялата ставах само копнеж,

който ме побъркваше не на шега...

Как да ú обясня, на тази моя душа,

че тебе вече те няма... край нея...

Дори и да го осъзнае,

тя пак тихичко ще тъжи

и тайничко ще се надява

да дойдат и по-светли дни...

А ако поискам обяснение...

Господ да ми е на помощ...

Защото, няма съмнение,

ти не искаш да страдаш...

Да страдаш до изнемога като мене -

дотогава, докато сили не ти останат

и целият докрай изцеден си...

... И само на смъртта да се надяваш

да сложи край на мъките ти...

които наистина са нечовешки...

... Но... само който толкова силно е страдал,

той може да получи шанса

“да разбули поне малко воала”...