катеринарина (Катя)
331 972
7 июл. 2011 г., 23:11

Страх 

  Поэзия
1567 1 10

Изтрий ме от живота си, невернико!

Аз вече и не искам да съм там.

Когато те потърсих да ме сгрееш -

ти искаше за малко да си сам.

Когато те докосвах през мъглите -

ти просто ми обърна гръб... И пак

И пак... И пак...

И всеки път претръпвах,

и мислех си, че някак си си там.

Че някак си животът е такъв

и ние сме принудени да стъпваме

по камъни и тръни, и през кръв -

през кръв и пот, дори да се препъваме.

Че някак си е писано да страдаме,

додето се намерим в тъмнината.

Че може би, навярно,  ще повтаряме

едни и същи грешки и отплати.

Че трябва да се учим да прощаваме

дори и непростимите неща.

Да свикваме с несбъдване.

И падане.

От облаците право във калта.

Да свикваме един със друг в годините -

да свикваме, да свикваме... така

във свикване с любов между омразата,

или омраза май

в уж любовта...

животът се изнизва по стеблото

на крехката измръзнала трева,

тъй както се изнизва в късна утрин

изгарящата пареща слана...

И почнах да изгубвам бавно себе си

във свикването с твойте правила.

Започнах да съм глуха и обречена

и някоя, която не е АЗ.

Изтрий ме, като толкова ти преча!

Но ти не смееш.

Да. Сега разбрах.

Без мен не можеш май че да живееш.

Ужасно и безумно те е страх...

 

© Катя Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??