Страх
Изтрий ме от живота си, невернико!
Аз вече и не искам да съм там.
Когато те потърсих да ме сгрееш -
ти искаше за малко да си сам.
Когато те докосвах през мъглите -
ти просто ми обърна гръб... И пак
И пак... И пак...
И всеки път претръпвах,
и мислех си, че някак си си там.
Че някак си животът е такъв
и ние сме принудени да стъпваме
по камъни и тръни, и през кръв -
през кръв и пот, дори да се препъваме.
Че някак си е писано да страдаме,
додето се намерим в тъмнината.
Че може би, навярно, ще повтаряме
едни и същи грешки и отплати.
Че трябва да се учим да прощаваме
дори и непростимите неща.
Да свикваме с несбъдване.
И падане.
От облаците право във калта.
Да свикваме един със друг в годините -
да свикваме, да свикваме... така
във свикване с любов между омразата,
или омраза май
в уж любовта...
животът се изнизва по стеблото
на крехката измръзнала трева,
тъй както се изнизва в късна утрин
изгарящата пареща слана...
И почнах да изгубвам бавно себе си
във свикването с твойте правила.
Започнах да съм глуха и обречена
и някоя, която не е АЗ.
Изтрий ме, като толкова ти преча!
Но ти не смееш.
Да. Сега разбрах.
Без мен не можеш май че да живееш.
Ужасно и безумно те е страх...
© Катя All rights reserved.
