Тишината ме поглъща, тъмнината ме прегръща, светлините в сенки се превръщат, сега мракът ще е мойта къща. Спомени от мъглата изплуват и се пръскат, и малкото живот, останал в мен, да си отиде пускат. С парцала от мечти каменното ми сърце ръцете лъскат, забравени от мен копнежи изтриват и изтръскват.

Че любовта била най-красиво чувство, така е, но болката е нейното изкуство. Незаменима че е тя, е ясно, но как може да боли така нещо толкова прекрасно? На нея е моето сърце подвластно, но несподелена, тя гори ужасно. Дори от мъката залята, тя тлее, но не ще угасне.

Но дори в прегръдката на тъмината стиснат, страниците на една изгубена любов очите ми прелистват, и отново се питам дали тя за мене мисли.