Привлечен от добрите ти очи, оставих се в илюзии да падна.
Сега до изнемогване боли! На двора любовта ни дъвче Фавнът.
Не искам да говоря за това! Защо ли любовта ме подминава?
Издига ме – кралица от тъга, която сетивата изтощава!
Куршумите на моята съдба направиха ме вече на решèто.
Какво ли ми остави ти сега? Живеем на таванчето с Джепèто
и хапваме си мекия ориз, когато си мечтаем за доброто.
Животът е познатият ни бриз. Навярно се досещаш за писмото?
Понякога се питам за какво през мъките върти се колелото.
Животът бил започнал от ребро. Приятели, къде ни е доброто?!
Понякога, приятели добри, се чувствам като някакво си ку-ку.
Гневът към всичко лошо ме гори и стреля ме с невидима базука.
Привлечен от илюзии безкрай, нарекох я „момичето любимо“.
Животът бе напомняне за рай. Обичах я с красивите си рими,
но беше тя медуза от тъга, която за раздялата е гладна.
Другари, да запазим тишина, че може да изплашим даже Фавна...
© Димитър Драганов Все права защищены