Привлечен от добрите ти очи, оставих се в илюзии да падна.

Сега до изнемогване боли! На двора любовта ни дъвче Фавнът.

Не искам да говоря за това! Защо ли любовта ме подминава?

Издига ме – кралица от тъга, която сетивата изтощава!
 

Куршумите на моята съдба направиха ме вече на решèто.

Какво ли ми остави ти сега? Живеем на таванчето с Джепèто

и хапваме си мекия ориз, когато си мечтаем за доброто.

Животът е познатият ни бриз. Навярно се досещаш за писмото?
 

Понякога се питам за какво през мъките върти се колелото.

Животът бил започнал от ребро. Приятели, къде ни е доброто?!

Понякога, приятели добри, се чувствам като някакво си ку-ку.

Гневът към всичко лошо ме гори и стреля ме с невидима базука.
 

Привлечен от илюзии безкрай, нарекох я „момичето любимо“.

Животът бе напомняне за рай. Обичах я с красивите си рими,

но беше тя медуза от тъга, която за раздялата е гладна.

Другари, да запазим тишина, че може да изплашим даже Фавна...