Светлосенки
По тъмна доба ставам по-красива –
окичена със сенки, в полумрак.
Калесана от улулица сива,
на чело с вещерски сакрален знак.
Къде съм тръгнала, дори не зная,
очите ми – затворени… вървя.
Напуснала уютната си стая,
прескачам коренища, сън-трева.
Крило от прилеп, кръв от пепелянка,
убита под изгряваща луна,
мъх мек от караконджулска седянка,
от самодивско хорище – слана…
Събирам, сънена, апотропеи,
прибирам ги в торбичката от лен,
завързана на кръста с пояс змеев –
ти мой ще си, от чара ми пленен!
Не ме е грижа, че си влюбен в друга,
едничка искам аз от тебе нощ –
със сигурност да знам какво изгубих,
да знаеш от каква ти бягаш мощ.
Страстта ми е сега див цвят напъпил,
от него пий роса, дорде е мрак,
а „утре“ светло, мъдро щом настъпи,
знам, тъмно „вчера“, ще поискаш пак!
Стихотворението участва в конкурса „Рада Казалийска“ 2025, на НЧ „Добри Чинтулов-1935”, София, и не спечели награда.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Димитрова Все права защищены ✍️ Без помощи ИИ