Светлосенки

По тъмна доба ставам по-красива –

окичена със сенки, в полумрак.

Калесана от улулица сива,

на чело с вещерски сакрален знак.

Къде съм тръгнала, дори не зная,

очите ми – затворени… вървя.

Напуснала уютната си стая,

прескачам коренища, сън-трева.

Крило от прилеп, кръв от пепелянка,

убита под изгряваща луна,

мъх мек от караконджулска седянка,

от самодивско хорище – слана…

Събирам, сънена, апотропеи,

прибирам ги в торбичката от лен,

завързана на кръста с пояс змеев –

ти мой ще си, от чара ми пленен!

Не ме е грижа, че си влюбен в друга,

едничка искам аз от тебе нощ –

със сигурност да знам какво изгубих,

да знаеш от каква ти бягаш мощ.

Страстта ми е сега див цвят напъпил,

от него пий роса, дорде е мрак,

а „утре“ светло, мъдро щом настъпи,

знам, тъмно „вчера“, ще поискаш пак!

Стихотворението участва в конкурса „Рада Казалийска“ 2025, на НЧ „Добри Чинтулов-1935”, София, и не спечели награда.